Между дъжда и слънцето - разходка по дъха на реката

В омекналата земя, по начина, по който небето се спря, за да се проясни, в листата, дъждът току-що беше отминал своя ритъм, все още се задържайки. Беше от онзи вид следобед, който съдържа всичко, но не обещава нищо. С фотоапарат в ръка, затова тръгнах по пътеката край реката, не търсейки светлина, а по-скоро накъде щеше да ме отведе денят.

Зад мен мостът говореше за начало. Мъх, пъхнат във фугите като древни тайни върху влажна стомана. Под него реката течеше, сякаш нищо не се е случило - нито буря, нито вятър, нито чакане. Просто продължавай напред. Винаги бъди в движение. Над теб облаците вече се разпадаха по краищата си, а слънчевата светлина оглеждаше пътя си обратно, докато светът миришеше на дъжд и пробуждаща се земя.

Пътеката се извиваше плавно, водейки ме покрай вода, която знаеше как да чуе. Дърветата от двете страни носеха капки дъжд като скъпоценни камъни; листата им танцуваха на вятъра. Спрях и прекосих локви, отразяващи небето, наполовина синьо, наполовина сиво. Понякога и най-малките наблюдения говорят най-много.

Една птица, може би корморан, стоеше с разперени криле и се сушеше на скала близо до морето. Нейната неподвижност съдържаше нещо свещено. Не се криеше, не се преструваше. Просто живееше. Вдигнах фотоапарата си, но не щракнах. Не всеки кадър трябва да бъде запечатан. Някои хора са предназначени да бъдат носени само в паметта.

Златна светлина се носеше по пътя като нежен прилив, докато слънцето се промъкваше през него. Реката алчно я грабна, превръщайки я в сребристо там, където беше златна. Клони, трева, дори собствените ми ръце блестяха. След като затаи дъха си, светът сякаш издиша.

Дълго време не срещах никого. Чувах само звука от собствените си стъпки и лекото съскане на вятъра в мокрите тръстики. После, зад един завой, няколко патици плуваха в летаргични кръгове; куче лаеше в далечината - невидимо, но достатъчно близо, за да ми напомни, че планетата все още се върти.

По средата на пътя слънцето и дъждът се завърнаха едновременно. Осветени от слънчеви лъчи, които превръщаха всяка капка в нещо блестящо, падна кратък, нежен дъжд. Беше магия. Чиста, уникална. Бавно, със сърце, което биеше лудо, се обърнах и направих снимка, за която вече знаех, че няма да я уловя. Но основният момент не беше там.

Това не беше перфектна разходка с картинки.

Това беше преход за всичко между тях.

За тишината след бурята и преди блясъка. За начина, по който светлината се завръща. За начина, по който светът, току-що измит, сякаш те подтиква да погледнеш отново, този път по-бавно.

И докато се връщах към моста, с кални обувки, зачервени бузи от вятър и любопитство, разбирам защо нося фотоапарата си в такива дни. Не снимам.

Но да си спомня какво беше чувството да си хванат между слънцето и дъжда.